НАШИЯТ ПЪТ КЪМ ИСЛЯМА - Нурхаят

Казвам се Василка, на 26 години и съм от един малък български град. Родена в нормално християнско семейство, на което много помагах и изключително уважавах. Детството ми приключи твърде рано, защото от 5 годишна възраст започнах да помагам на семейството си. Родителите ми отглеждаха 220 овце и се налагаше аз да бъда техният пастир. Така минаваха дните ми, преди да започна училище. 
Майка ми беше доста вярваща и редовно ходеше на черква, аз като малка ходех с нея. Правех каквото правеше и тя. Палихме свещи пред иконите, но чувствах, че това не е достатъчно, трябваше да се моля по друг начин. Вярвах, че има бог и ме вижда, но не бях убедена, че това е начинът, по който да се обърна към Него. И въпреки, че не търсех другия начин, той сам ме намери.

Имаме роднини в Македония и често им гостуваме. Бях на 13,14 години, когато разхождайки се с майка ми по пазара дочух някаква песен. Тя толкова хубаво звучеше, че дъхът ми спря. Останах на място, за да я изслушам, не знаех какво е това и от къде идва, кой го пее, но толкова ми хареса, че никога няма да забравя този миг. Мислех да попитам някой, какво е това, но след малко песента свърши и всичко остана до там. След това се върнахме в България и често тази песен звучеше в ушите ми, но никъде другаде не я бях чувала, докато не отидохме пак в Македония, тогава разбрах, че това е Езан и идва от Джамията – повик към Мюсюлманите, но не мислех, че един ден и аз ще стана такава. 
Бях на 16 години, когато срещнах Мустафа - бащата на двете ми деца, запознахме се в Македония. Пламна голяма любов между мен и него, заживяхме заедно, роди се и синът ми и го нарекохме Дениз. Но през това време аз нищо не разбрах за Исляма от този човек, който е роден в Турция. Не го виждах да се кланя, да чете Коран, нищо от това, което е присъщо за Мюсюлманите.

Един ден гледах в едно предаване, че Християни са ставали Мюсюлмани и тогава за първи път си помислих, че и аз мога да стана Мюсюлманка. Не знам какво ме накара да го помисля, чувството беше неописуемо. Преди това бяхме ходили в Турция, там видях джамията Султан Ахмед, пак чух Езан и от това сърцето ми потрепна. И без никой да ме убеждава осъзнах, че това е Правия път.

Върнахме се в Пловдив и споделих с Мустафа, че искам да стана Мюсюлманка. Той най-напред ми обясни колко е сериозна тази крачка и че трябва да приема всичко от сърце. След, като го убедих, че съм сигурна в желанието си, той ми написа на един лист Келиме-и Шехадет, обясни ми какво означават и да ги науча и произнасям от сърце.

Три дни ги произнасях, помолих го да ми купи книги за Исляма. Първата книга за исляма, която прочетох беше „Кратко илюстровано въведение в Исляма”, от която много бях впечатлена. Продължавах да чета и научих основите на Исляма. Това не ми беше достатъчно, реших, че трябва да кланям Намаз, но проблема беше, че не знаех как, не знаех и Сурите. Но един ден отидох в Кърджали на гости на сестра ми. Разказах й за желанието си и я помолих да ме заведе при някой да ме научи как да се кланям. Тя познаваше само една жена, но била болна и не можела да говори. Това не ме спря, исках да ме заведат при нея. Въпреки, че не може да говори тази жена, като разбра какво искам ми написа какво да правя. Аз говорих, а тя ми пишеше и вече имах представа какво да правя. Жената беше болна от рак и не след дълго почина АЛЛАХ да е доволен от нея.

Започнах да се уча и след като се прибрах вече кланях Намаз. Споделих със съпруга си, но той каза, че не го правя правилно. Попитах го дали знае и едва тогава разбрах, че не само знае, а дори, че е Хафуз (т.е. знае целия Коран). След това започна да учи мен и детето.

Дениз беше на 3 години и 4 месеца и вече четеше Коран. Научих всички Сури и с нетърпение чаках Мустафа да се прибере и да каже дали е правилно.

За 3 месеца се бяхме научили и двамата. Родителите ми някак си приеха факта, че за съпруг ще взема турчин, но когато им съобщих, че приемам Исляма побесняха. Обвиниха Мустафа, че ме кара насила. Опитваха се да ме разобедят, постоянно се карахме, много пъти са ме гонили от вкъщи и се е налагало да скитам с детето по улиците. Но АЛЛАХ ми даваше сили да продължавам напред по Неговия път. 
Четях много, учех само от книгите и когато попитах нещо Мустафа дали е харам или хелял (позволено или възбранено) той ми казваше. Упреквах го, защо не ми е казал след като нещо е Харам, но той ми обясни, че сама трябва да открия, защото ако той го каже може да не го послушам и да помисля, че се налага. Имах много въпроси към него, предимно защо не изпълнява повелите на АЛЛАХ.

Минаваше ми през ума да го оставя, но му дадох Корана в ръцете и го помолих да обещае, че ще се промени, защото няма да мога да живея с него ако не върви в правия път. И той се промени, започна да се кланя, да чете Коран, дори по цели нощи не спеше. И това стана не МОЯТ ПЪТ КЪМ ИСЛЯМА, а нашият път към Исляма. Един за друг бяхме упора, подадохме си ръце, за да вървим паралелно по единствения, правилния път - учехме се взаимно за Исляма.

Следващата стъпка, която приех за да съм достоен раб на АЛЛАХ беше да се забрадя. Незнаех Мустафа как ще приеме и незнаех как да му съобщя. Започнах да слагам забрадка когато излизах без той да знае. Но един ден, когато се прибрах той ме видя и много се зарадва. Каза, че съм най-красивата жена на света, но въпреки това убедена ли съм, че искам това и осъзнавам ли сериозността на тази стъпка. Защото все пак живеехме в Пловдив, много неща щяха да се променят. Нямаше да мога да ходя където съм ходила, да общувам със същите хора, както до сега. Но бях непреклонна и решена да се забрадя, колкото и неща да загубя.

Така загубих всичките си приятели, никой не искаше да се вижда с мен, дори са искали да ме замерят с кал. Присмивали ми са се, чувала съм как злословят, но Елхамдюлиллях Всевишния ме дари с търпение да понеса всичко. Чуждите хора не ме притесняваха, но близките ми много ме измъчваха. Говорих им много за Исляма, но не искаха и да ме изслушат, само двамата ми братя ми повярваха и подкрепяха. 
АЛЛАХ вижда какво е на хората в сърцата и знае кой е искрен и смирен в своята молитва. Исках всички да знаят, че съм Мюсюлманка и забрадката е най-добрият начин да разбират това. Заминахме за Турция, където Мустафа  започна да чете Езан в Джамията. АЛЛАХ изпълни мечтите ми, всеки ден си го слушах как привиква хората за Молитва. АЛЛАХ е велик!

Преди  четири, пет години сънувах Джамията, в която работеше Мустафа. В съня пих вода от там и взех за вкъщи. И един човек ми каза да пия, защото е много полезна, когато се събудих не съм си и представяла, че някога ще бъда в тази Джамия и там ще работи съпругът ми.  
АЛЛАХ ни дари и с вторият ни син. Всеки ден благодаря на АЛЛАХ, че съм Мюсюлманка. „
АЛЛАХ когато напъти никой не може да го заблуди и когато остави в заблуда никой не може да го напъти”.

Това стана най-важното в моя живот, колко хора не знаят или не искат да знаят. В този живот бих понесла всичко: студ, глад..., но в Другия? Никога не е късно да се тръгне по Правия път, трябва да не преставаме да вършим добрини, защото никой от нас не знае кое добро дело ще бъде билетът му към вечния Рай.

Преди години водих дело да си сменя името, но не ми разрешиха. Мустафа беше избрал името Васфие, но на мен ми харесва Нурхаят. И иншааллах ще продължа да се боря и ще сменя името си - това е най-подходящо за мен, като Мюсюлманка. Ще го сменя на Нурхаят, защото се превежда като „светъл живот”. А моят живот е светъл от както приех Исляма!!!

Източник: Списание "Икра"